Българска народна приказка
В една гора, в една пещера, имало малки мечета. Един човек отишъл
веднъж за дърва. Едно мече излязло из пещерата, закачило се в едни
храсти и не могло да се
откачи. Човекът го видял, па му домиляло. Той отишъл, откачил го от
храстите и го занесъл в пещерата.
Не щеш ли, мечката видяла това, приближила се до човека и му рекла:
- Ти ми стори голямо добро. Хайде да се побратимим!
Човекът го било страх, ала какво да прави? Престрашил се и малко
по-малко се приближил до мечката и поговорил с нея. Когато да си
тръгва човекът, уговорили се с
мечката да се срещат и виждат в гората.
Като се разделяли веднъж, мечката и човекът се целунали в уста, пък човекът не се стърпял и рекъл:
- Тю бе, посестримо, всичко ти е много хубаво, само това не струва, че ти бие дъхът на лошо.
Той не се сетил, какво казва и не разбрал колко ще я заболи мечката от това.
Домъчняло много на мечката, ала нищо не рекла, ами само навела врат и се примолила:
- Я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно; ако не щеш, ще те изям.
Човекът се сбъркал и се мъчил всякак да измоли да не я удари.
Най-сетне видял, че няма как, та я ударил с брадвата и й сторил
дълбока рана. После се разделили.
Минало се време, човекът отишъл пак в гората на онова място, но
мечката не могъл да види. Не я видял дълго време. След години, веднъж
срещнал на друго място
мечката. Те се познали и здрависали. Когато да си тръгне човекът,
мечката му рекла:
- Огледай ме, побратиме, има ли я още раната от оная година, когато те накарах да ме удариш?
Разгърнал човекът вълната на врата, раната била зарасла и нито белег нямало.
Рекъл човекът на мечката:
- А бре, посестримо, то дори не се познава, че е имало рана!
- Видиш ли, побратиме, че раната заздравя и аз съм забравила где е била тя;
ама лошата дума, дето ми рече тогава, няма да я забравя, дорде съм жива. - Тя
- лошата рана - заздравява, лошата дума не се забравя.
http://liternet.bg/folklor/sbornici/rakli/mechkata.htm
Отдавна не се бях сещала за тази приказка, но са ми я чели като дете... Докато я търсих в нета попаднах на коментари, което искрено ме изненада, защото останалото в детската ми главица послание беше ясно и просто: Да си мерим приказките и да не обиждаме другите... доколкото е възможно. Коментарът в единия пост беше "Не бъдете дървари" т.е ако не сте деликатни по природа поне се опитвайте, а в другият "Не бъдете мечки" т.е стаената обида, разяжда душата и води до депресивни състояния... трябва да владеем изкуството на прошката. Така е, но какво от това? Волю или не, пак и пак ще сме едното или другото и казаните думи ще летят като камъни към крехката материя, наречена отношение между двама и ще правят дупки, в които вятърът ще вика: "Ууууу", както хубаво го е казал Уѝтман, докато целите станем на дупки и ще боли. И дори да прощаваме, защото винаги го правим, когато обичаме... нещата вече няма да са същите...
