сряда, 8 август 2012 г.

Кръглите развалини - Хорхе Луис Борхес

And if he left dreaming about you…[1]
„Through the Looking-Glass“, IV
 Никой не го видя как стъпи на брега във всемирната нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села нагоре по реката, по стръмния планински склон, където езикът зенд[2] не е смесен с гръцки и където рядко се среща проказата. Истината е, че мрачният човек целуна тинята, изкачи се на брега, без да отстранява (навярно не ги усещаше) режещите треви, които нараняваха плътта му, и се довлече, зашеметен и облян в кръв, до кръглото място, над което се извисява каменна статуя на тигър или на кон, някога с цвета на огъня, а сега с цвят на пепел. Това са останките на един храм, погълнат от отдавнашни пожари, осквернен от блатистата джунгла, храм, чийто бог не е почитан от хората. Странникът легна под статуята. Събуди го обедното слънце. Не се учуди, като забеляза, че раните му са зараснали, затвори бледите си клепачи и заспа — не от изтощение, а под напора на волята. Знаеше, че този храм е мястото, наложено от непоколебимата му цел; знаеше, че безкрайните дървета не бяха успели да задушат развалините на друг такъв храм надолу по реката — също на изгорени и мъртви богове; знаеше, че пръв негов дълг е сънят. Към полунощ го събуди безутешният вик на птица. Следи от боси нозе, няколко смокини и една делва му разкриха, че хората от околността бяха наблюдавали с уважение съня му и го молеха за покровителство или се бояха от неговата магия. Усети студените тръпки на страха, намери в разрушената стена една погребална ниша и се покри с непознати нему листа.
Целта, която преследваше, макар и свръхестествена, не беше непостижима. Искаше да сънува човек; искаше да го сънува в пълната му завършеност и да го наложи в реалността. Този фантастичен замисъл поглъщаше цялата му душа; ако някои го запиташе за името му или за каквато и да било подробност от предишния му живот, той не би могъл да отговори. Нравеше му се необитаемият разрушен храм, защото беше само частица от зримия свят; също и близостта на селяните, защото те се нагърбваха да задоволяват скромните му нужди. Оризът и плодовете на тяхната дан бяха достатъчна храна за тялото му, отдадено на един-единствен дълг — да спи и да сънува.
Отначало сънищата бяха хаотични; скоро станаха свързани. Странникът сънуваше, че се намира в средата на един амфитеатър, който напомняше опожарения храм. Рояк мълчаливи ученици се трупаха по стъпалата; лицата на последните бяха зареяни в пространството на много векове разстояние и на звездна височина, но се виждаха съвсем ясно. Човекът ги обучаваше по анатомия, космография, магия; учениците слушаха жадно и се мъчеха да отговарят мъдро, сякаш се досещаха колко важен е тоя изпит, който щеше да избави един измежду тях от участта на мимолетно видение и да го въведе в реалния свят. Човекът и насън, и наяве преценяваше отговорите на своите призраци, не се оставяше да бъде измамен от самозванците, отгатваше в нечие объркване растящ разум, търсеше една душа, достойна да стане част от вселената.
На деветата или на десетата нощ човекът разбра с известно огорчение, че не може да очаква нищо от онези ученици, които приемаха равнодушно неговото учение, а само от тези, които дръзваха понякога логично да му противоречат. Едните, макар и достойни за обич и нежност, не можеха да станат личности; другите бяха твърде самостоятелни. Един следобед (сега и следобедите бяха посветени на съня, сега бодърствуваше само два часа на разсъмване) той разпусна завинаги многобройните си въображаеми възпитаници и остана с един-единствен ученик. Едно мрачно, мълчаливо момче, непокорно понякога, с остри черти, повтарящи чертите на този, който го сънуваше. Дълго време не го учуди внезапното отстраняване на неговите съученици; напредъкът му след няколкото самостоятелни урока порази учителя. И все пак бедата връхлетя. Един ден човекът изплува от съня като от лепкава пустиня, взря се в призрачната светлина на залеза, която за миг сбърка със зората, и разбра, че не е сънувал. През цялата нощ и през целия ден безсънието тегнеше над него с непоносимата си яснота. Поиска да изследва джунглата, да се изтощи. Сред бучиниша едва го споходи лек сън, пронизан от мимолетни видения — първични, ненужни. Поиска да събере учениците си, ала едва изрекъл няколко кратки насърчителни думи, те се разпръснаха, изчезнаха. В почти непрестанното бдение сълзи на гняв изгаряха старческите му очи.
Разбра, че усилието да вае несвързаната хаотична материя на сънищата е най-трудната задача, с която може да се нагърби човек, макар и да прозре всичките висши и низши загадки — много по-тежка, отколкото да изплетеш въже от пясък или да изсечеш образа на безликия вятър. Разбра, че първата несполука е била неизбежна. Закле се да забрави огромното видение, което го бе заблудило в началото, и потърси друг метод на работа....още