събота, 3 декември 2011 г.
петък, 2 декември 2011 г.
Животът е просто един безкраен път ........ ( притча за белият кон )
В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде...Веднъж, старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали : - Ти си един нещастен глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари. - Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва? Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си. Но след 15 дни, конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня. - Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия. - Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?! Този път, хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав - 11 прекрасни коня, нима това не е благодат! След една седмица, синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят : - Прав беше старецът. Това не е благословия, а нещастие. - Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете, това благословия ли е или нещастие? Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае, дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем. След няколко седмици, страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях никога няма да се върнат. Синът на стареца, обаче, останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали: - Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите - не знаем. Твоето е благословия. Старецът отвърнал : - Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моя син си е останал в къщи. Само абсолютът знае, дали това е благословия или нещастие... Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност, пътешествието никога не свършва; завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път ...
сряда, 30 ноември 2011 г.
вторник, 29 ноември 2011 г.
Разочарованията - предизвикателства за личностно развитие
„Всичко, което не те убива, те прави по-силен.“
Фридрих Ницше
Фридрих Ницше
Животът на всеки от нас е низ от очаквания, не рядко следвани от разочарования. Разочарования от себе си, и от другите около нас. Често пъти ние се разочароваме от себе си, поради това, че не сме преценили достатъчно реално собствените си възможности. Мислим си, че сме силни и гъвкави, за да се справим с предизвикателството, което самите ние, или пък някой друг ни е отправил, но сме се лъгали. Целта се е оказала недостижима за нас и ние сме се провалили в изпълнението й. И тук идва момента на разочарованието от себе си. Не сме оправдали очакванията на хората, които ни обичат и вярват в нас. В съзнанието ни изникват безброй въпроси. Защо този път не успях, след като винаги съм успявал/а? С кои мои действия направих така че да се проваля? Отговорите на тези въпроси трябва да ни помогнат да не правим същите грешки в по-нататъшни подобни ситуации.
Съществува и друг вид разочарование-разочарованието от света. Най-близките ни, тези, на които най-много сме вярвали, в един момент ни нараняват с постъпките си. Сякаш това не са хората, които познаваме и обичаме. Държат се грубо, непривично за тях, правят и говорят неща, немислими преди това, предават ни.
Не по-малко разочароващо е да си недооценен от другите. Даваш всичко от себе си да се харесаш на някого, а той сякаш не вижда усилията ти. Тогава започваш да търсиш дали причината не е в теб. Може би това, което правиш не е достатъчно и е необходимо още, и още…
Разочароващо е и да знаеш, че повечето от хората, които ти помагат не го правят заради твоите лични качества, а заради облагата, която по-късно ще имат от теб. Заради това, което в даден момент ти би направил за тях. Не се замисляме колко хора, минавайки през живота ни грабят от нас с пълни шепи… Заради моменти като тези неизбежно е да не се разочароваш от хората. От цялата тази суета на света. Заобиколен си от хора с фалшиви усмивки, глупави лъжи и празни обещания.
Може ли в един такъв свят, съпътстван от толкова много разочарования да става дума за личностно развитие? Отговорът ми на този въпрос без колебание е положителен. Именно разочарованията правят личността силна и устремена напред. Разочарованията от себе си и от света около нас са катализатора, който отключва неподозирани възможности у хората. Желанието за доказване пред себе си и пред другите, въпреки разочарованията, са най-силната предпоставка за личностното развитие. Знаеш, че въпреки всички препятствия по пътя, въпреки света около теб, ти имаш възможности и можеш да се справиш. Трябва само да не се оставяш на разочарованията от самия себе си и от хората около теб да те прекършат. А такива винаги ще има.
Не бива да живеем с илюзията, че животът ни трябва да е идеален и лишен от разочарования. Ако тях ги нямаше, нямаше да си даваме сметка за наистина стойностните неща. Те ни отварят очите, карат ни да гледаме по-трезво на всичко, което ни се случва. Има ли разочарование, има и личностно развитие. Стремежът това разочарование да не се повтори, или да се намерят причините за него, тласка към подем личността. Човек се надига отново и отново, представяйки се в най-добрата си светлина, въпреки себе си, въпреки света.
Дадем ли си сметка, че светът не може да е идеален, ще понасяме по-лесно бремето на разочарованията. Това са предизвикателствата, които животът ни отправя. Те каляват характера ни, правят личността ни по-силна и непоклатима, тласкат ни напред.
Съществува и друг вид разочарование-разочарованието от света. Най-близките ни, тези, на които най-много сме вярвали, в един момент ни нараняват с постъпките си. Сякаш това не са хората, които познаваме и обичаме. Държат се грубо, непривично за тях, правят и говорят неща, немислими преди това, предават ни.
Не по-малко разочароващо е да си недооценен от другите. Даваш всичко от себе си да се харесаш на някого, а той сякаш не вижда усилията ти. Тогава започваш да търсиш дали причината не е в теб. Може би това, което правиш не е достатъчно и е необходимо още, и още…
Разочароващо е и да знаеш, че повечето от хората, които ти помагат не го правят заради твоите лични качества, а заради облагата, която по-късно ще имат от теб. Заради това, което в даден момент ти би направил за тях. Не се замисляме колко хора, минавайки през живота ни грабят от нас с пълни шепи… Заради моменти като тези неизбежно е да не се разочароваш от хората. От цялата тази суета на света. Заобиколен си от хора с фалшиви усмивки, глупави лъжи и празни обещания.
Може ли в един такъв свят, съпътстван от толкова много разочарования да става дума за личностно развитие? Отговорът ми на този въпрос без колебание е положителен. Именно разочарованията правят личността силна и устремена напред. Разочарованията от себе си и от света около нас са катализатора, който отключва неподозирани възможности у хората. Желанието за доказване пред себе си и пред другите, въпреки разочарованията, са най-силната предпоставка за личностното развитие. Знаеш, че въпреки всички препятствия по пътя, въпреки света около теб, ти имаш възможности и можеш да се справиш. Трябва само да не се оставяш на разочарованията от самия себе си и от хората около теб да те прекършат. А такива винаги ще има.
Не бива да живеем с илюзията, че животът ни трябва да е идеален и лишен от разочарования. Ако тях ги нямаше, нямаше да си даваме сметка за наистина стойностните неща. Те ни отварят очите, карат ни да гледаме по-трезво на всичко, което ни се случва. Има ли разочарование, има и личностно развитие. Стремежът това разочарование да не се повтори, или да се намерят причините за него, тласка към подем личността. Човек се надига отново и отново, представяйки се в най-добрата си светлина, въпреки себе си, въпреки света.
Дадем ли си сметка, че светът не може да е идеален, ще понасяме по-лесно бремето на разочарованията. Това са предизвикателствата, които животът ни отправя. Те каляват характера ни, правят личността ни по-силна и непоклатима, тласкат ни напред.
Абонамент за:
Публикации (Atom)