Реквием За Hoвия Световен Ред / Requiem for the New World Order

27.04.2012

Майстора и Маргарита - Михаил Болгоков

- Ние ви подложихме на изпитание - продължи Воланд, - не молете никога и за нищо! Никога и за нищо, особено по-силните от вас. Те сами ще ви предложат и самите ще ви дадат всичко. Седнете, вие сте горда жена! - Воланд свлече от Маргарита тежкия халат и тя пак се намери седнала до него на леглото. - И тъй, Марго - продължи вече меко Воланд, - какво желаете срещу това, че бяхте днес тука домакиня? Какво желаете срещу това, че по време на бала бяхте гола? На колко оценявате вашето коляно? Какви щети ви причиниха гостите ми, които току-що нарекохте обесници? Говорете! И вече без стеснение, защото сега аз ви го предлагам.
Сърцето на Маргарита се разтуптя, тя въздъхна тежко и взе нещо да обмисля.
- Хайде, хайде, по-скоро! - насърчаваше я Воланд. - Събудете въображението си, пришпорете го! Само задето е присъствал на сцената с убийството на този непоправим негодник - барона, човек заслужава да бъде награден, особено ако този човек е жена. Е?
На Маргарита й секна дъхът и тя вече щеше да произнесе съкровените, скътани в душата й думи, но изведнъж пребледня, разтвори широко уста и очи. "Фрида! Фрида! Фрида! - изкрещя в ушите й нечий натрапчив молещ глас. - Казвам се Фрида!" И като се запъваше в думите, Маргарита заговори:
- Значи, аз... мога да ви помоля... за едно нещо?
- Да поискате, да поискате, дона - отвърна Воланд и се усмихна с разбиране, - да поискате - едно нещо.
Ах, колко умело и ясно подчерта Воланд, повтаряйки думите на самата Маргарита - "едно нещо".
.....................................................................................................

- Благодаря ви и сбогом - каза Маргарита и стана.
- Е, какво ще кажеш, Бегемот - заговори Воланд, - нали няма да се възползваме в празничната нощ от постъпката на един непрактичен човек - и се обърна към Маргарита: - И тъй, това не се брои, понеже аз нищо не съм направил. Какво искате за себе си? Настъпи мълчание и го прекъсна Коровиев, който зашепна на ухото на Маргарита.
- Брилянтна моя дона, съветвам ви този път да бъдете по-благоразумна! Иначе щастието може да ви се изплъзне.
- Искам още сега, още тази секунда да ми бъде върнат моят любовник, Майстора - каза Маргарита и лицето й се изкриви конвулсивно.
В същия миг в стаята нахлу вятър и пламъкът на свещите в канделабрите полегна, тежката завеса на прозореца се разтвори и в далечните висини се появи кръгла, но не утринна, а среднощна луна. От перваза върху пода легна зеленикав квадрат нощна светлина и в него се появи нощният гостенин на Иванушка, който наричаше себе си Майстора. Беше с болничните си дрехи - по халат и пантофи, и с черната шапчица, с която не се разделяше. Небръснатото му лице потреперваше от тик, той поглеждаше страхливо и налудничаво горящите свещи, а наоколо му кипеше лунният поток.
Маргарита веднага го позна, изстена, плесна с ръце и се втурна към него. Целуваше го по челото, по устата, притискаше се към бодливата му буза и дълго сдържаните сълзи сега се стичаха обилно по лицето й. Тя произнасяше само една дума и безсмислено я повтаряше: - Ти... Ти, ти.... ...още

Лъжливото овчарче от Езоп

Имало едно време едно овчарче. То си пасяло овчиците на хълма, но му било много скучно. За да се разнообрази то поело дълбоко дъх и започнало да вика:

- Вълк, вълк, вълк нападна овцете!

Селяните се затичали към хълма за да помогнат на момчето да изгони вълка.  Когато обаче пристигнали на върха на хълма, те не видели вълк. Овчарчето се изсмяло подигравателно в ядосаните им лица.

- Недей да викаш вълк, овчарче, когато няма вълк! - казали селяните и мърморейки слезли надолу по склона.

Малко по-късно, овчарчето отново извикало силно:

- Вълк, вълк, вълк нападна овцете!

Момчето наблюдавало присмехулно как селяните пак тичат нагоре по хълма да му помогнат да изгони вълка.

Когато селяните отново не видели вълк, те казали строго на овчарчето:

- Запази своя зов за опасност за тогава, когато наистина има опасност! – Недей да викаш вълк, когато няма вълк!

Малко по-късно овчарчето видяло истински вълк да се промъква към стадото. То скочило на крака и започнало да вика с пълен глас:

- Вълк! вълк!

Селяните обаче помислили, че овчарчето пак ги лъже и не се качили на хълма да изгонят вълка.

След залез слънце всички се чудили защо овчарчето не се е върнало със стадото в селото. Селяните се качили на хълма и намерили момчето да ридае.

- Наистина вълк нападна стадото и го разпръсна! Аз виках вълк, вълк. Защо не дойдохте?

Един старец се опитал да успокои момчето докато слизали по хълма.

- Утре ще ти помогнем да намериш изгубените овце – казал той и сложил ръка на рамото му. – Никой не вярва на лъжец … дори когато той казва истината.

                                               Край.

Оскар за анимация 2012 - The Fantastic Flying Books of Mr. Morris Lessmore (2011)

Home 2009 - Trailer

Линк към филма: http://vbox7.com/play:158be130

Ден на Земята - Подай и ръка

Сонет 5 - Уилям Шекспир

Мигът създава с майсторска ръка
един вълшебен празник за очите.
Но миг по-късно нещо пак така
това вълшебство разрушават дните.
Минутите в неудържим поток
във зимни дни влекат летата глухо.. още

История на вечността - Хорхе Луис Борхес

Притча за двореца 

В онзи ден Жълтият император показа своя дворец на поета. Една след друга отминаваха в дълго шествие първите западни тераси, които, сякаш стъпаловидни пейки на почти необхватен амфитеатър, снизхождаха към един рай или градина, чиито огледала от метал и заплетени хвойнови заграждения вече предочертаваха лабиринта. Радостно се изгубиха в него, отначало отстъпиха в някаква игра и после не без тревога, защото неговите прави широки улици страдаха от съвсем лека, но постоянна извитост и тайно бяха кръгове. Към полунощ наблюдението на планетите и уместното жертвоприношение на една костенурка им позволи да се откъснат от тази област, която изглеждаше омагьосана, но не и от това чувство за изгубеност, което ги придружи докрай. Преддверия и вътрешни дворове, и книгохранителници обходиха, а после и шестоъгълна зала с воден часовник и една сутрин съзряха от някаква кула каменен човек, който начаса им се изгуби завинаги. Много проблясващи реки прекосиха в сандалови канута или една-единствена река много пъти. Минаваше императорската свита и хората се просваха, но един ден стигнаха остров, където някой не го стори, защото никога не бе виждал Небесния син, и се наложи палачът да го обезглави. Черни коси и черни танци, и сложни златни маски видяха безразлично техните очи; действителното се объркваше със сънуваното или, по-добре казано, действителното беше едно от съчлененията на съня. Изглеждаше невъзможно земята да бъде нещо друго освен цветни градини, води, архитектури и бляскави форми. На всеки сто крачки по една кула разсичаше въздуха; за очите цветът беше еднакъв, но първата от всички беше жълта и последната огненочервена, тъй нежни бяха степенуванията и тъй дълга поредицата.
В подножието на предпоследната кула поетът (сякаш чужд, на зрелищата, които бяха за всички чудо) изрецитира краткото съчинение, което днес неразривно свързваме с неговото име и което според повтарянията на най-елегантните историци му отреди безсмъртието и смъртта. Текстът се е изгубил; някои мислят, че се е състоял от един стих; други — от една-единствена дума. Вярното, невероятното е, че в стихотворението беше цял и с подробности огромният дворец с какви ли не прочути порцелани и какви ли не рисунки от всеки порцелан, и полудрезгавините, и светлините на здрачовете, и всеки нещастен или щастлив миг на славните династии на смъртни, на богове и на змейове, обитавали в него от безкрайното минало. Всички замълчаха, но Императорът възкликна: Отнел си ми двореца! и железният меч на палача покоси живота на поета.
Други разправят другояче историята. В света не може да има две еднакви неща; достатъчно било (ни казват) поетът да произнесе стихотворението, за да изчезне дворецът, сякаш пометен и поразен от последната сричка. Такива легенди, ясно е, не отиват по-далеч от литературни измислици. Поетът бил роб на императора и умрял като роб на инператора; неговото съчинение изпаднало в забрава, защото заслужавало забрава, и неговите потомци още търсели и нямало да намерят думата на вселената.

                                                       
                                                     Край

Една жълта роза

Нито онзи следобед, нито другия умря прочутият Джанбатиста Марино, когото единодушните уста на Славата (за да използвам един образ, който му бе скъп) провъзгласиха за новия Омир и новия Данте, ала неподвижното и тихомълко събитие, което тогава се случи, бе наистина последното в живота му. Отрупан с години и слава, мъжът умираше в просторно испанско легло с ваяни колони. Нищо не пречи да си въобразим на няколко крачки спокоен балкон, гледащ към залеза, и по-надолу мрамори и лаврови дървета и една градина, която удвоява своите стъпалообразни пейки в правоъгълна вода. Една жена е поставила в чаша жълта роза; мъжът шушне неизбежните стихове, които нему самия, да говорим искрено, вече малко досаждат:

Градински пурпур, блясък на ливада,
пролетна пъпка, око на април…

Тогава се случи откровението. Марино видя розата, както Адам е могъл да я види в Рая, и почувства, че тя беше в своята вечност, а не в неговите думи, и че можем да упоменем или намекнем, ала не и да изразим, и че високите и надменни томове, образуващи в единия ъгъл на залата златен полузрак, не бяха (както неговата суетност сънуваше) огледало на света, а едно от многото неща, притурени към света.
Това просветление Марино достигна в навечерието на своята смърт, а Омир и Данте навярно също са го достигнали.

         
                                                         Край