- Той за мен не е просто кон, а скъп приятел. Вие бихте ли се съгласили да продадете приятеля си на някого? - отвръщал всеки път мъжът.
Една сутрин, когато старецът отишъл в обора, с почуда установил, че конят го няма. Разбирайки това, всички жители на селото за викали в един глас:
- Ти си един нещастен глупак! Ако се беше съгласил да продадеш коня, щеше да притежаваш несметно богатство. А сега нямаш нито кон, нито пари... Какво нещастие!
- Не стигайте толкова далеч, не съдете така прибързано! - отговорил им старецът. - Кажете само, че конят го няма в обора, това е фактът. Оставете предположенията. Дали случилото се е нещастие или благословия - никой от нас не знае...
Селяните се изсмели на думите на стареца и ги отминали с пренебрежение. Но се минали 15 дни и се случило нещо, от което всички в селото онемели. Конят не само, че се върнал обратно, но и довел със себе си още дузина прекрасни диви коне.
- Бил си прав, старче. Прости ни! - започнали да се разкайват хората. - Случилото се наистина не е било нещастие, а благословия...
- Пак си правите прибързани заключения - поклатил глава старецът. - Фактът е, че конят ми се върна и доведе със себе си още 10 коня. Но никой от нас не знае, дали това ще е за добро или зло. Единствено времето ще покаже, благословия или нещастие е тази случка. Вие виждате само една дума в изречението, а се опитвате по нея да съдите за цялата книга...
Този път, хората не коментирали на глас, но вътрешно не се съгласили с думите на стареца. Та нима 11 прекрасни коня не са истинска благодат?!
През следващата седмица синът на бедния старец се заел да опитомява новите коне. Но те били доста непокорни и докато той се опитвал да обязди един от тях, паднал и си счупил и двата крака. Тогава съселяните им отново започнали да коментират:
- Прав беше в думите си. Тези коне наистина се оказаха нещастие за вас, а не благословия. Синът ти беше твоята единствена подкрепа, а сега той не е в състояние да ти помага. Ти стана още по-беден от преди...
- Вие отново съдите за ситуацията само по един фрагмент от нея... - опитвал се отново да им обяснява възрастният мъж. - Животът ни се поднася къс по къс и ние няма как да знаем какво ще последва. Затова и няма как да знаем дали случилото се е за добро или за зло. Знаем само, че синът ми си счупи краката. Останалото ще покаже времето...
Няколко седмици по-късно се случило нещо съвсем неочаквано. В страната започнала война и всички млади мъже били мобилизирани във войската. Само синът на бедния старец си останал вкъщи, заради счупените си крака. Всички в селото плачели и се вайкали, защото знаели, че е възможно никога повече да не видят синовете и мъжете си. Тогава казали на стареца:
- Прав беше, старче. Ето, че случката със сина ти се оказа благословия. Нашите деца заминаха за фронта и не се знае дали ще се завърнат обратно, а твоето момче си е при теб...
А старецът отвърнал:
- Вие продължавате да съдите прибързано. Факт е, че синът ми остана вкъщи. Но дали това ще доведе нещо добро или лошо, знае само Бог...
...Ако се задържате на малките парченца и съдите по тях - вие никога няма да видите цялата ситуация. Ако превърнете съденето в навик, спирате да растете и да се развивате. Разсъждението всъщност е застиналото състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото приема развитието като нещо неуютно и рисковано. Но в действителност това пътуване никога не свършва. Когато един път свърши, започва друг. Когато една врата се затвори, се отваря нова. Когато си мислите, че вече сте достигнали върха разбирате, че пред вас са се открили нови висини. Животът е един безкраен път. А смелият дух се интересува не от крайният резултат на пътуването, а от неговото съдържание. Защото същността е в това да израстваш, изживявайки пълноценно всеки миг!
