Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така
сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата.
Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора
носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от
носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките,
които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои
от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите
да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след
болката от светлината, действителните предмети. Естествено,
освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си
съзерцава това, на което е свикнал - сенките; може да се противи, рече
ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види
най-истинската светлина - тази на слънцето. Тогава той ще прозре
причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се
върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници
истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да
ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а
след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха
го и убили.
Из Седма книга от диалога "Държавата"
изд-во "Наука и изкуство", 1981 г.
Превод: проф. Александър Милев © 1981
