Странници или случка на кафе

- Може ли?... Свободно ли е? ...

- Да!

Тя се огледа... имаше свободни маси. Зачуди се, кое накара този мъж да избере точно нейната и интуитивно усети, че това е един от онези моменти, в които съдбата е на ход. Притихна и зачака... Не за дълго...

- Какво четете? - попита той. Насмешливият му поглед бе вперен в подаващата се от чантата и корица.

- "Философията на Новото време за човека" от Декарт...

- Глупости... Философията на този или онзи... Човек трябва да изкове своя собствена, а не да върви по стъпките на друг!

- Вие успяхте ли? - тя отдавна знаеше, че всички теории, вярвания и философии са от един и същ дол дренки и, че единственото, което можем да направим е да постъпваме според мерилото вътре в себе си, защото така или иначе следваме онези теории, вярвания и философии, които му пасват и решаваме, че те са точните. Четеше не за да следва някой друг, а за да се докосне до ума му, да усети неговото мерило, въпреки прозрението си, че това няма да промени нищо... Беше любопитна по природа! Може би, затова и беше нужно да чуе и него, а той охотно отвърна:

- Да! Яж, пий и чукай! Това е моето верую... Що се отнася до хората в живота ми... Всеки има по нещо, което си струва... Една има вървежен фейс - с нея ходя и се показвам тук и там, за да видят колко съм велик... отплатата някое подаръче за нея или мъжа и, други са "катъри" или "куча марка", ползвам безропотната им всеотдайност за да се чувствам цял и щастлив... отплата няма, трети гарантират сигурността ми, четвърти са "кър...пички" и т.н.

- Изумително! Това подреждане на хората на рафт със съответния етикет и цена... като предмети... ползването им по предназначение... Потресаващо! Това вероятно дълбоко ги наранява, но не ги променя... те са си същите, само дето Вие не ги виждате като цялостни, жадуващи щастие човешки същества... и това Ви спасява от угризения... Перфектно! Работи ли? Щастлив ли сте? - попита тя.

- О, да! Зарежете всичко друго... Бъдете като мен... "фалшив герой" и ще сте на върха... като мен!

Тя се взря в очите му... Усети болката и несигурността му и не каза нищо... само ги пое върху крехките си плещи и го остави да се чувствува неотразим... Осъзнаваше, че го прави за последен път... Че, тези няколко "случайни" минути са променили нещо завинаги... засега не осъзнаваше точно какво, но животът и вече нямаше да е същият...и въпреки, че книгата не и допадаше, погледна с благодарност подаващата се от чантата корица....

The Rum Diary / Дневникът на едно пиянде (2011)

Мамон и Амур - О. Хенри

Старият Антъни Рокуол, някогашен фабрикант и притежател на патента за сапуна „Еврика“, погледна през прозореца на библиотеката в разкошната си къща на Пето авеню и се усмихна. Съседът му отдясно, аристократът и клубен член Дж. ван Шуйлайт Съфък-Джонс пристъпи към чакащия го автомобил, като бърчеше презрително нос към скулптурата в стил ренесанс, която красеше фасадата на сапунения палат.

— Дърто снобско чучело, което за пет пари работа не върши — промърмори бившият крал на сапуна. — По-добре да си гледа замръзналите кокали, иначе скоро ще го приберат в музея на Едема. През лятото ще боядисам фасадата в червено, бяло и синьо, да видим ще си вири ли тогава холандския нос.

След това Антъни Рокуол, ненавиждал цял живот звънците, отиде до вратата на библиотеката и се провикна „Майк!“ със същия глас, от който някога падаха късове от небето над канзаските прерии.

— Кажи на сина ми да се отбие при мен, преди да излезе — нареди той на притичалия слуга.

Когато младият Рокуол влезе в библиотеката, старият остави вестника си, погледна го с изражение на добродушна строгост върху едрото си гладко червендалесто лице и прокара пръсти през бялата си грива, а с другата ръка подрънна ключовете в джоба си.

— Ричард, колко плащаш за сапуна, с който се миеш? — попита Антъни Рокуол.

Ричард, който само преди половин година се беше прибрал от колежа, се постресна. Още не беше свикнал да се оправя с баща си, способен всеки миг да изтърси нещо неочаквано — като момиче на първия си прием.

— Струва ми се, шест долара дузината, татко.

— А за един костюм?

— Обикновено около шейсет долара.

— Това е то джентълмен! — отсече Антъни. — Чувал съм, че някои млади аристократи хвърлят по двайсет и четири долара за дузина сапун и повече от сто за костюм. Ти разполагаш с не по-малко пари от тях, но все пак се придържаш към това, което е умерено и скромно. Самият аз употребявам старата „Еврика“ — не само от сантименталност, а защото това е най-качественият сапун. Когато плащаш повече от десет цента за един сапун, купуваш само лош аромат и обвивка. А петдесет цента е друго, напълно прилично за млад човек на твоите години, с твоето положение и състояние. Както казах, ти си джентълмен. Казват, че са нужни три поколения, за да се създаде един джентълмен. Така беше някога. Сега това се постига с пари, и то много по-лесно и бързо. Сега парите те правят джентълмен. Бога ми, та и самият аз съм почти джентълмен. Аз съм кажи-речи толкова неучтив, неприятен и невъзпитан, колкото двамата холандци отляво и отдясно, които сън не ги хваща, понеже купих парцела помежду им...още

http://chitanka.info/text/13819-mamon-i-amur