Едно врабче съзряло гъска... бяла, тлъста, поклащаща се тромаво, лениво върху своите дюстабан нозе, с разперени крила, макар и закърнели и шия дъъълга... въобще, прозяваща се гъска. Излъчваща такава кротост... задоволство, че то – тревожна, почти безтегловна, подскачаща насам-натам топчица от перушина с живо, лъскаво око усетило съмнение или по-точно изкушение в своето сърце неустрашимо.
Тя, гъската, била тъй доволна, обичлива... Светът и – кокошарника, тъй сигурен, спокоен, сит... и топъл... дали пък да не стана гъска, помислило си то? Това е истинския свят, а стълбичката вътре е живота. Ще кацна там и ще се гушкам, ще забравя дъжд, и студ, и глад, и грижа.... да се рея горе е прекрасно, но пък трудно е ужасно... Стопанинът ще ме обгрижва, гали, храни... Какво от туй, че всичко ще е от... до, от... до и душно ще е, и няма да се къпя на паважа или да се стрелкам между жиците с някой всяко лято? Какво от туй??...
Тъй мислило си то с умиление, почти готово да иде на заколение, когато духнал пролетния вятър и полетяло към небето.... Чиста радост заструила в сърцето... До тук били и всички врабчови съмнения и нелепи изкушения...
