неделя, 13 февруари 2011 г.

12.02.2011



Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, -
щом любов нямам,
нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот,
да предам и тялото си на изгаряне, -
щом любов нямам,
нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост,

любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,

не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява.

Любовта никога не отпада,
а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат,
ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Когато бях младенец,
като младенец говорех,
като младенец мислех
и като младенец разсъждавах;
а като станах мъж, оставих младенческото.

Сега виждаме смътно като през огледало,
а тогава - лице с лице;
сега зная донейде, а тогава ще позная,
както и бидох познат.

А сега остават тия три:
вяра,
надежда,
любов;
но по-голяма от тях
е любовта.

Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни, 13. глава

вторник, 25 януари 2011 г.

Свободата да не раняваме и да не ни нараняват

ПИСМО
Виж тази стълба. Тя води нагоре.
Виж онази врата. Тя трябва да се отвори.
И може би това е всичко? Всичко съществено в един човешки живот.
Или почти всичко!
Да изкачим стълбата,
да отворим вратата, която ни разделя – мен от теб, теб от мен.
И да влезем в душите си.
Ще се разхождаме там боси.
Повярвай ми, само така не ще бъдем сами.
И ще делим радостите си по равно.
Моята радост ще стане и твоя, а твоята – моя.
А болките?
Не искам да ме нараняваш! – казваш ти.
Не искам никой да ме наранява! – казваш ти.
Не искам никого да наранявам! – казваш ти.
Ако сме заедно, не може да не се нараняваме един друг, нали? – казваш ти!
Може ли да сме заедно без да се нараняваме?
Защото да сме заедно, значи да се раняваме един друг, нали?
Аз теб, ти мене, нали така? – казваш ти.
Ако сме сами , може би ще сме вечни!
Нали не ще има кой да ни наранява,
да ни убива бавно всеки ден,
без да иска това, но всеки ден.
Не искам никого да наранявам! – казваш ти.
Не искам никой да ме ранява,
защото цял съм пронизан от болки,
надупчен съм,
вятърът свири в отворите и вика: Ууууу!…….
Искам да съм свободен!
И пеперудите са свободни!…
Но ако не сме заедно,
така цели ненаранени,
свободни ли ще сме? – питам те.
Свободни от какво? – питам те.
Можем ли да живеем, без да раняваме
и да не ни раняват? – питам те.
Ще живеем ли,
ако не раняваме и не ни нараняват?
Ако оставим някъде,
ако забравим някъде,
ако захвърлим някъде своите дългове,
какво ще остане от нас?
В какво ще се превърнем?
В пеперуди?
Но пеперудите не са вечни.
Напротив,
те са много,
много
кратковременни.
Да, пеперудите са свободни.
Ние не сме.
И слава богу!
Уолт Уитман