ПРИТЧА ЗА РАЗБИТИТЕ СЪРЦА…

ШЪТОКУА ЗА ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ
Автор: Пламен Петров Блогатство

Младежът седеше върху един камък, на един самотен хълм, когато към него се приближи Мъдрецът.

- Защо си толкова тъжен, момко? – попита загрижено беловласия мъж.

- Сърцето ми е разбито… – отчаяно промълви младежът.

Старецът благо се усмихна. Приближи се още повече и сложи ръка на рамото му.

- Сърцето, казваш…

Младежът кимна почти незабележимо и пак се отнесе.

- Където има плът – винаги има и болка. Докато плътта е жива…

Момчето го погледна неразбиращо.

- Щом те боли – значи си жив! – усмихна му се Мъдрецът. – Мъртвите не ги боли. Техните сърца отдавна са замлъкнали. Не пеят, не подскачат от радост… и не ги болят. Вече…

Младежът леко се нацупи. Старецът го потупа нежно по гърба и продължи:

- Сърцата ни са силни… дори и когато ги боли. Дори и когато са разбити… Те са като малките деца, които падат, ожулват колената си, но пак се изправят – и рано или късно се научават не само да ходят, но и да тичат като вятъра. И твоето сърце пак ще полети… ще оздравее…

- Но тя не ме обича! – почти изплака момъкът.

В очите на стареца заблестяха лукави светлинки.

- А ти обичаш ли я? – попита той с престорено любопитство.

- ОБИЧАМ Я! – подскочи младежът. – Повече от всичко на света!

- Така, така… – усмихна се пак Мъдрецът. – Обичаш я, значи…

После рязко се обърна и изстреля следващия си въпрос право в лицето на младежа:

- А СИГУРЕН ли си, че я обичаш?

- Да! Да! Сигурен съм… – разпалено му отвърна той.

Старецът отново го дари с благата си усмивка.

- А може би само си мислиш, че я обичаш. Когато са млади, сърцата ни още не са се научили да обичат истински. Любовта на младото сърце е само вид романтичен егоизъм. Ти не я обичаш – а просто искаш да бъде твоя! Тя ти е отказала… или си има друг – и ТОВА те кара да страдаш.

А после добави малко по-тихо:

- Ако я обичаш истински – тогава искаш просто тя да е щастлива! Без задължително да е щастлива точно с теб…

Младежът изглеждаше сякаш е бил поразен от гръм. За няколко минути никой от двамата не проговори.

Пръв наруши тишината младият мъж:

- Но аз… – в гласа му имаше толкова болка. – Но аз не съм готов да я загубя! Искам да съм с нея – до края на живота си!

Старецът го погледна право в очите.

- Не можеш да загубиш нещо, което никога не си имал. Никога не е било твое…

Младежът не каза нищо. Старецът въздъхна и продължи:

- Любовта не е притежание. “Ти си мой! Аз съм твоя…” – това са пълни глупости! Всеки е сам на себе си…

Момчето пак не каза нищо, но в погледа му вече имаше някаква примиреност, сякаш започва да разбира.

- Другата голяма заблуда е “Не мога да живея без теб!”. Животът е дар, който всеки от нас получава само за себе си. Не можеш да подариш този дар на друг. Нито да му го отнемеш… Можеш само да споделиш пътя си с добър другар. Да извървите заедно много мили по този криволичещ път. Да си помагате… Да ви е по-хубаво и по-леко така – заедно.

Тонът му изведнъж стана някак си по-суров.

- Но трябва да си готов да изминеш този път и сам! Не задължително самотен, а просто да имаш в себе си силата да изминеш целия този път със собствени сили. Без да висиш на врата на твоя спътник… Истинската любов започва в собственото ти сърце – и е насочена именно към теб. Обичай първо себе си! Иначе няма да си способен да обичаш и когото и да е другиго. Така е то…

Младежът гледаше примирено към земята.

Старецът отново заговори и в гласа му трептеше истинска любов:

- Ние сме просто хора. И това е нашата голяма слабост – но и нашата голяма сила! Сърцата ни са направени от крехък, фин материал… Понякога болят, но това минава. Когато станат по-силни – и пътят ни става по-широк!

После се усмихна заговорнически и почти прошепна в ухото на момчето:

- И чак тогава е ред да срещнем истинския си другар в това пътуване. Защото сърцето ни вече е пораснало достатъчно, за да обича истински…

Младежът въздъхна облекчено.

Не каза нищо, но погледна към стареца с благодарност.

После зарея поглед в далечината. Сега вече хълмът не му се струваше толкова самотен – защото гледаше към хоризонта.

Когато погледна пак назад, Мъдрецът беше изчезнал. Така незабелязано, както се беше и появил.

Момчето се изправи и пое по обратната пътека към долината.

В сърцето му отново грееше светлинката на надеждата…

 https://www.facebook.com

Оноре дьо Балзак

Когато жените обичат, те ни прощават всичко, дори и недостатъците. Когато не ни обичат, те не прощават нищо, дори достойнствата ни.
http://bg.wikiquote.org/wiki/

15.10.2015

Днес сърцето ми пее... В какво се изразява ли? Не е нещо потресаващо на пръв поглед... просто крача по-леко, раменете ми са по-изправени, от гърдите ми се е вдигнала някаква всемирна и всепоглъщаща тъга, а очите ми съзират красота и в най-дребните и причудливи създания на творението! Или е, потресаващо? Лека съм като перце, носено от вятъра и съм изпълнена от бълбукащите балончета на щастието! Като първокласно, събрало в себе си лъчите на слънцето, аромата и тръпчивата сладост на зрелите, тежки гроздове и силата на земята бутилка шампанско се нося в оня отрязък от време, който наричаме следобед и сякаш съм извън него....

Омар Хайям (1048–1123) е персийски астроном, астролог, математик, философ и поет

"Понякога едно четиристишие на Омар Хайям казва това, което други поети не могат да изразят в томове. През 1859 г. един странен англичанин, разделил се със съпругата си поради това, че не можел – според думите на Сейнтбъри – да понесе шумоленето на копринената й пола издава „Рубайят” от Омар Хайям, мистична поема от около 800 стиха, свободно преведени на английски. Този преводач бил Едуард Фицджералд. Книгата предизвиква голяма литературна сензация, макар че още в началото на века около 25 рубаи от Омар Хайям били преведени вече на немски и френски език. Публикациите на Фицджералд съвпадат с едно силно антирелигиозно движение на младите експротестанти, подкрепяни в своя бунт от наскоро създадената Дарвинова теория за еволюцията. По някакъв странен парадокс, както пише Робърт Грейвз, мистичната поема на Фицджералд се приела веднага като някакво пиянско разбиране на хедонизма. Успехът бил толкова голям, че до края на века свободните тълкувания на преводача претърпели 25 издания, а сам той им направил 5 варианта.

И тръгнал Омар Хайям по света. Не издал нищо приживе, след смъртта си той станал легенда. Десетки изследователи се насочили към старите персийски библиотеки. Академици и професори се надпреварвали да съобщават откритията си. Започнали да го наричат: имам на Хоросан; най-ученият мъж на века; доказателство на истината; познавач на гръцките науки; цар на философите на Изтока и Запада… Мистик, скептик, безбожник, покварен сътрапезник, ненаситен пияч. Мирза Мухамад и Клод Ане пишат: „След Еклесиаста Хайям повтаря по сто начина: „Всичко е суета и тичане по вятъра… Весели се в сегашния миг – там е смисълът на живота…”

…поетът е роден на 18 май 1048 г., а е умрял на 4 декември 1131 г. в родния си град Нишапур. Истинското му име е Хияс Ад-Дин Абул-Фатх Омар Ибн-Ибрахим. „Хайям” е псевдоним от думата „хайма” (шатра, палатка), занаят, с който са се занимавали неговите родители и предци.

…Куйя Низами, от Самарканд, негов съвременник и ученик, пише: „Веднъж в гр. Балх, на улицата на роботърговците, в двореца на емира, през време на весело тържество нашият учител Омар Хайям каза: „Мен ще ме заровят на такова място, където винаги в дните на пролетното равноденствие свежият вятър ще посипва цветовете от клонките.” Слез двадесет и четири години аз се отбих в Нишапур, където беше погребан този велик човек, и помолих да ми покажат гроба му. Заведоха ме на гробището Хайр и видях гроба му в подножието на градинска ограда, засенчен от крушови и кайсиеви дръвчета и посипан с цветовете на листенцата така, че той беше съвършено скрит от тях. Спомних си думите, казани в Балх, и заплаках. Никъде по света до неговите обитаеми граници не е имало човек, подобен на него.”

Цитирано по: „Средновековни източни поети”, подбор и превод Йордан Милев, издателство „Народна култура”, София,1973 г.
 РУБАЙЯТ

1.

На философите не станах мил,

но види Бог дали съм съгрешил.

Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,

дори не знам защо съм се родил!

2.

О, колко мъдреци поглеждаха с печал

към тоз и онзи свят; и що? – Без жал

отнесе ги смъртта; безмислени пророци –

днес тяхната уста е пълна с кал.

3.

Ще дойде краят, но кога – кой знае?

Да пием вино – истината май в това е.

Не си лоза, глупако: от пръстта –

едва ли някой ще те откопае!

4.

И все пак истина е, вдъхновено

в ума ми всичко беше прояснено,

но въпреки това ще ви повторя аз:

от виното не срещнах по-блажено... още
http://slavuncho.blogspot.com/p/blog-page_01.html