Изцяло тука, отсам Рая…
Там мъдрите покой не знаят.
Рупърт Брук
Опит е думата, с която много хора назоват своите грешки.
Оскар Уайлд
................................................
Спусна се влажна вечерна мъгла. Изтъркаля се откъм луната, наслои се
около шпиловете и кулите и се слегна в полите им, като остави сънните
върхове възвишено устремени към небето. Човешките фигури, осейващи деня
като мравки, тази нощ се плъзгаха във и извън полезрението като сенчести
привидения. Готическите здания и вътрешните дворове бяха неизмеримо
по-загадъчни сега, когато внезапно изникваха от мрака, разчертавани от
рояците мъждиви квадратчета жълта светлина. Незнайно откъде една камбана
отби четвърт час след полунощ, Еймъри спря при слънчевия часовник и се
излегна в цял ръст върху влажната трева. Прохладата окъпа очите му и
забави полета на времето — времето, коварно препълнило ленивите априлски
следобеди, изглеждаше тъй недосегаемо в дългите пролетни здрачевини.
Вечер след вечер над студентското градче се понасяха тьжно-красиви
песните на абсолвентите и пробили черупката на първокурсническото му
съзнание, разбудиха дълбока благоговееща привързаност към сивите стени и
готическите островърхи покриви и към всичко, което символизираха като
хранилища на мъртви епохи.
Кулата в кръгозора на прозореца му, врязана във висините, изтъняваща в
острие, обтегната в копнежа си нагоре, докато краят на върха й се стопи
невидим в утринните небеса, зароди в него първото предчувствие за
преходността и нищожността на университетските величия, освен като
преносители на апостолска приемственост. Приятно му стана, когато откри,
че с устрема си към височините готическата архитектура е особено
подходяща за университетите, и прегърна идеята като своя вяра.
Притихналите поляни, смълчаните сгради с тук-там окъснели схоластични
светлини грабнаха въображението му и целомъдрието на шпиловете се
превърна в символ на това негово усещане.
— Дявол да го вземе! — прошепна звучно той, навлажни ръце в мократа
трева и ги прекара през косата си. — От догодина ще работя сериозно!
Но знаеше, че ако сега духът на пиките и кулите оживява у него
мечтателна готовност, настъпи ли времето за изпълнение, ще надделее
боязливостта. Докато сега осезава само собствената си разхвърляност,
усилието ще го накара да прогледне в своето безсилие и непълноценност.
Градчето сънуваше — наяве. Той долови в себе си бавното туптене на
нервна възбуда, която може и да беше пулсът на самото университетско
сърце. Той ще хвърли своя камък в него като в река, но едва забележимите
вълнички ще затихнат почти в мига, в който камъкът ще да се откъсне от
ръката му. До този момент нищо не бе дал, нищо не бе взел.
По подгизналата пътека прошляпа закъснял първокурсник, а мушамата му
остро изхрущя. Отнякъде, под някакъв невидим прозорец, един глас
подвикна неизменната покана: „Покажи се!“ Стотиците приглушени звуци на
блуждаенето в мъглата най-после проникнаха в съзнанието му.
— Господи — простена той внезапно и се стресна от звука на своя глас в
тишината. Дъждът все тъй ръмеше. Полежа минута още минута още
неподвижен, със стиснати юмруци. После скочи на крака и колебливо отупа
дрехите си. — Прогизнах! — гласно обясни на слънчевия часовник.
