До Паскал Ковичи
Скъпи Пат,
Веднъж ти ме свари да дълбая някаква фигурка от дърво и ми каза: „Защо не ми издялкаш нещо?“
Попитах те какво искаш, а ти каза:
„Кутийка.“
„За какво ти е?“
„Да слагам разни неща.“
„Какви неща?“
„Каквито ми падне“ — рече ти.
Добре, ето ти кутийката. В нея съм сложил всичко, почти всичко, което
имам, но тя пак не е пълна. В нея има и болка, и възбуда, добри и лоши
чувства, зли и светли помисли, радостта на първозачатието, и малко
отчаяние, и неописуемия възторг на съзиданието.
И освен всичко това — цялата ми благодарност и обич към тебе.
А кутийката пак не е пълна.
Първа част
Глава 1
1
Долината на Салинас се намира в Северна Калифорния. Представлява
издължена и тясна мочурлива и гъсто обрасла низина между две планински
вериги; река Салинас се вие и провира по средата й, додето най-сетне се
излее в залива Монтерей.
Помня как наричахме в детството разните треволяци и скритите цветя.
Помня къде живееха жабите и по кое време се пробуждаха птиците лете, на
какво ухаеха дърветата и годишните времена, как изглеждаха хората, как
пристъпваха и дори как миришеха. Спомените за миризми са много богати.
Помня, че Габиланските възвишения на изток от долината бяха меки и
весели планини, изпълнени със слънце, с хубост и с някаква примамка, от
която ти се ще да се изкатериш в топлите им поли, досущ както ти се иска
да се качиш в скута на любяща майка. Бяха зовящи планини и предлагаха
любовта на кафеникавата си трева. Веригата на Санта Лусия препречваше
небето на запад и пазеше долината откъм океана и беше мрачна и
надвиснала планина, недружелюбна и опасна. Вечно съм долавял у себе си
ужас от Запада и любов към Изтока. Откъде се е взело това, не зная, може
би е, защото зората надничаше иззад върховете на Габиланите, а нощта
припъпляше от билата на Санта Лусия. Изглежда, раждането и смъртта на
деня са се вплели някак в усещането ми за двете планински вериги.
От двете страни на долината през дълбоките дерета между рътлините се
изцеждаха малки ручеи и се вливаха в коритото на река Салинас. През
зимите на дъждовни години потоците лудо прииждаха, реката набъбваше, а
понякога, бясна и закипяла, заливаше бреговете и носеше разрушение. Тя
размиваше границите на фермите и отнасяше цели акри земя, поглъщаше
хамбари и къщи и ги влачеше в своите водовъртежи. Помиташе крави, свине и
овце, давеше ги в калната си кафява вода и ги отмъкваше в морето.
Сетне, в края на пролетта, реката се отдръпваше от бреговете и откриваше
пясъчните си коси. През лятото тя се скриваше под земята. В дълбоките
вирове под някой по-висок бряг оставаха тук-там езерца. Камъшите и
тревите отново порастваха, върбите вдигаха клони с оплетени в тях
останки от тинята. Салинас беше просто една временна река. Лятното
слънце я натикваше под земята. Съвсем не беше някоя свястна река, но
нали ни беше единствена, гордеехме се колко е страшна в дъждовна зима и
как пресъхва в сухите лета. Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му
е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се
иска да се биеш в гърдите.
Между двете планини и под полите им земята бе равна, тъй като навремето
долината е била дъно на морски залив, врязан на сто мили в сушата. Преди
много векове речното устие при Мое Ландинг е било входът на този
продълговат фиорд. Веднъж, на петдесет мили по долината, баща ми реши да
издълбае кладенец. След горната почва следваше ситен камънак, а под
него — бял морски пясък, примесен с мидени черупки и дори късчета китова
кост....
още
